Всички знаем това растение, виждали сме го навсякъде – в гората, в парка, катерещо се по дървета, огради, сгради. Има нещо идилично при вида на къща, обвита от горе до долу с тъмно зелените листа на бръшляна. Малко растения могат да постигнат ефекта на толкова плътната, равномерна зелена маса, покриваща повърхностите. Същевременно, обаче част от хората имат негативно отношение към бръшляна – смятат го за разрушител на мазилки и фасади, убиец на растения, магнит за насекомите. Растение, едва ли не напаст, която когато се разрасне, нищо не може да я спре. Тези убеждения са толкова разпространени, че в някои части на Англия местните власти са забранили засаждането на бръшлян в населените места. Част от тези твърдения имат основание, част са преувеличени, а други са откровени заблуди. В тази статия ще коментираме някои от тях.

Бръшлянът (Hedera) е вечнозелено, катерливо растение. Разпространен е в цяла Европа, почти до средния Изток. У нас се среща в диво състояние Обикновения бръшлян Hedera helix – с триделни, тъмно зелени, дебели, кожести листа. При някои видове листата са различни по форма – от почти триъгълни, до звездовидни. Цветът на листата може да е от обикновено тъмно зелено, до пъстри, напръскани с бяло или жълто, дори изцяло жълти. Цветовете не са особено впечатляващи – дребни, жълто-зелени, бързо прецъфтяват. Плодовете са топчести, тъмни, почти черни, задържат се дълго. На дължина бръшлянът може да достигне 20-30 метра. Бръшлянът е силно сенкоустойчив.

Отглеждане: Бръшлянът е сравнително непретенциозно растение,но все пак има някои изисквания. Предпочита влажна, отцедлива почва. При студове няма проблеми, но не харесва високите температури и пряката слънчева светлина. Не обича сухия климат. Бръшлянът расте бавно. Ако искате да ускорите растежа, подрязвайте връхчетата. Размножава се чрез резници.

В озеленяването: Използва се широко. Въпреки предубежденията на част от хората, озеленителите са се убедили, че бръшлянът е идеално решение за покриване на почвата под големи дървета, на места където светлината не достига и другите видове не се справят. Създава много плътна и равномерна листна маса и е подходящ за прикриване на несъвършенства в двора, идеален за покриване на огради и фасади. Отглежда се и като стайно растение, в саксии (предимно пъстролистните форми). Много е ефектен, засаден в комбинация с други растения във висяща кошница. Отглеждането на закрито, обаче не е съвсем лесна работа – трябва да се грижим, редовно да навлажняваме почвата и листата (не понася сухия въздух). Трябва да поддържаме хладно в помещението, да го пресаждаме периодично в по-големи саксии. Размножава се лесно и продажната му цената не е висока.

Някои разпространени твърдения за бръшляна – предразсъдъци или истина?

Бръшлянът е много обикновено растение с еднообразни, невпечатляващи с нищо листа.

Не е вярно – освен класическия зелен бръшлян има много различни сортове с пъстри листа – с бяло или жълто по краищата или дори такива с изцяло жълт цвят. По принцип обаче пъстролистните видове се нуждаят от малко повече светлина. Ако са на много плътна сянка – листата им ще изгубят от цветовете си и могат да станат изцяло зелени.

Бръшлянът разрушава фасадата на къщата.

Не е съвсем вярно. Наистина, това твърдение има известна логика, защото бръшлянът се прикрепя за повърхностите посредством коренчета, които проникват в мазилката и така нарушават нейната цялост. Освен това с листата си задържат повече влага по стената, което допълнително би могло да повлияе. Като контра аргумент обаче може да послужи фактът, че бръшлянът служи като естествена външна изолация – предпазва стената и от ниските, и от високите температури, предпазва от прякото влияние на дъждовете и снеговете. Така че може да се каже, че бръшлянът едновременно вреди, но и помага.

Бръшлянът може да задуши и убие растенията, върху които се покачва.

Съществува заблудата, че това растение е паразит, който смуче с коренчетата си, с които се прикрепва, соковете на растенията. Това не е вярно. Но ако го оставим много да се разпространи, наистина може да обгърне целия ствол и накрая да задуши листната маса на някое дърво и така да го постисне и убие. За това, ако искаме да имаме бръшлян в градината си, трябва да го наблюдаваме и периодично да го ограничаваме. Хубавото е, че тази лиана расте бавно и няма нужда да се борим с нея, едва ли не ежедневно, както с глицинията и дивата лоза.

Бръшлянът привлича насекоми и птици.

Истина е. Трябва да помислите върху този факт преди да го засадите в близост до сграда или да сте готови периодично да пръскате с препарати. Много хора, обаче са готови да се примирят дори с този недостатък, за да имат една идилична, целогодишно истински зелена къща, уютно обвита отвсякъде с листа, със стриктно подрязани пространства около прозорците и вратите.

Да, бръшлянът има минуси, но има и много плюсове. Решението е Ваше.

Почти във всяка градина има части, които остават неогряти от слънцето. Това не значи, че не можем да ги направим красиви. Но тук естествено изниква въпросът – какво да засадим там? Малко са растенията, които се развиват добре на сянка. Да, някои издържат на сянка или полу-сянка, но повечето предпочитат слънцето. На сянка, да виреят, но или цъфтежът им е непълен, или цветът на листата, особено при пъстролистните видове е блед, или клонките са рехави. С две думи: издържат, но… винаги има едно „но”. Махонията и по-точно Японската махония, е едно от малкото растения, при които „но” няма. Това е чисто сенколюбиво растение. За махонията може да се каже, че не само издържа на сянка, но откровено я предпочита.

Махонията (Mahonia japonica) е вечно зелен декоративен храст, който може да достигне размерите на малко дърво с височина до 3-4 м. Както личи от името му, родината му е Япония и Китай. Братовчед е на Бербериса, който разгледахме в предишната статия, но за разлика от него е подчертано сенколюбив. Бодли няма, както своя роднина, но листата са назъбени по периферията, с остри, боцкащи връхчета. Те са едри, продълговати, тъмнозелени и лъскави. Цъфти през май-юни с много красиви, едри, лимонено жълти цветове, подобни на гроздове. През есента връзва тъмно сини, елипсовидни плодове. Ядливи са – от тях се приготвят напитки, сиропи и сладка.

Отглеждане: Махонията предпочита сенчести и влажни места. Издържа на студ, но при дълго задържане на минусови температури листата потъмняват, а под – 18⁰ по-младите клонки измръзват. Затова се отглежда по-често в по-топлите части на България – Черноморието и южните региони. Вирее, обаче и в София – всеки може да ги види, растящи буйно в Борисовата градина. Мощната коренова система помага напролет около измръзналите клонки, бързо да избият нови издънки. Увредените части просто трябва да се изрежат.

В озеленяването: Много актуален и често засаждан в парковете по време на социализма, в последните години този вид леко позагуби популярността си. Все пак се предлага по градинските центрове и разсадниците, защото това растение просто няма много алтернативи за сенчестите градини. Единичната махония не е много ефектна, особено след като премине цъфтежът. Затова се засажда в групи за покриване на участъците под големи дървета, близо до сгради. Може да се комбинира с други по-дребни сенколюбиви видове, но в такъв случай трябва да се подкастря, за да не ги задуши.

В продължение на предишната статия за бодливите декоративни растения, сега Ви представям още един трънлив красавец – Пиракантата. Ако го видите неоформен или преди да е образувал плодчета, наистина ще се зачудите, какво декоративно има в този рошав, настръхнал храст. Това растение се сади с мисъл – трябва да знаете за каква цел Ви трябва, с какво да го комбинирате и точно къде да го засадите. В противен случай ще имате в градината си, един без съмнение интересен и красив, но в крайна сметка опасен… трън.

Най-популярната у нас Червена пираканта (Pyracantha coccinea) е вечнозелен, силно бодлив декоративен храст. Разпространен е в Южна Европа, Мала Азия, Черноморския регион. Така, че може да се каже, че Пиракантата е местно растение. Среща се в диво състояние по сухи и топли места. На височина достига до 4 м. Ако не го подрязваме редовно, почти толкова може да се разрасне и насрани. Цъфти за кратко – за около 10 дни през май-юни със ситни бели цветове. След прецъфтяване формира много интересни червени плодове- топчета, които дават и основния му декоративен ефект. Листата са продълговати, наситено зелени, лъскави.

Отглеждане

Много невзискателен – вирее на всякакви почви, включително на бедни. Силно сухоустойчив. Предпочита слънце, но се справя добре и на полу-сянка. На студ издържа до около – 25 ⁰. При по-студено време може частично да измръзне, но напролет бързо се възстановява. Подкастрянето трябва да се прави веднага след прецъфтяването, преди формирането на плодчетата. Размножава се чрез семена (плодчетата) или чрез резници.

В озеленяването

Градинарите не го харесват, ясно защо, но Пираканта е ценен, поради ред причини. Белите му цветчета имат своята декоративна стойност, но много по-ценени са красивите, червени плодчета, които са трайни, задържат се дълго, включително и зимата. Друго важно качество е бързият му растеж и възможността да се подкастря във всякакви различни форми – като топки, конуси, пирамиди и най-вече като жив плет. При редовно подкастряне формира много гъста листна маса. Може да се използва и с охранителна функция – ако имате желание да се видите с лекаря си, опитайте да прескочите или просто да преминете през един гъст, добре формиран жив плет от възрастни пираканти.

Не на последно място, трябва да посочим като предимство цената му. Едно растение струва около 2-4 лв в българските разсадници и градински центрове. Поради способността му да се разраства силно странично, много-по малко бройки са нужни за засаждане на жив плет, отколкото, ако използваме за тази цел, обичайния Лигуструм.

„Кой, би насадил тези тръни?” Това е въпрос, който си е задавал всеки начинаещ градинар при вида на бодливия Берберис (или при поредното убождане). Българското му име е достатъчно красноречиво – Кисел трън. „Кисел” – не знам защо, но „трън” – опитайте се да оплевите между клонките му без дебели ръкавици. Няма градинар, който да не е мърморил и дори проклинал острите му бодли. Бол съм се съм се и аз. Но от практиката започнах да се убеждавам, че малко други видове могат да заместят декоративната роля на това растение в градината. Да, много красиво растение, но както всичко хубаво, си има и неприятни качества. Трябва да преценим искаме ли тази красота в градината си и ако отговорът ни е „да” – ще трябва да сме готови да я приемем, заедно и негативните й страни.

Берберисът (Berberis) е красив бодлив декоративен храст. Има и вечнозелени сортове, има и такива с опадливи листа. Най-разпространените видове са високи до около метър и половина, но има и както много по-големи, така и форми – джуджета. Листенцата му са сравнително дребни, обли, оцветени от ярко зелено, през жълто, до оранжево и червено. Бодлите му са дълги, тънки и много остри.

Сортове

Изключително много, различни сортове. Най-популярният е Berberis thurbengii , с опадливи листа, пурпурно червени през лятото и есента. Същият сорт има и форми с още по наситено червен цвят – Аtropurpurea и с жълти листа – Aurea.

Интересни са и джуджетата – Nana. Красив е и сoртът Darwinii – вечнозелено с лъскави зелени, леко назъбени листа и едри жълто-оранжеви цветове през пролетта и червени топчести плодове наесен. Berberis Stenophylla e с много впечатляващ, обилен, жълт цъфтеж.

В озеленяването

Има толкова различни негови форми, че това растение може да се използва буквално за всякакви цели в озеленяването – като част от декоративна група, като красиво единично растение, за храстов бордюр, за жив плет, дори за алпинеуми и скални кътове. Берберисът цъфти през април или май, но не само в това е красотата му. Много интересен е яркия цвят на листата при някои сортове(жълт или червен), който през целия сезон прекрасно контрастира на фона на растения с по-наситено зелена окраска.

Берберисът е доста популярно растение – може да се намери във всеки градински център, като най-често се предлагат по няколко различни сорта. Затова, когато купуваме такова растение, е добре да сме предвидили, къде ще го засадим, самостоятелно или в комбинация с други и да се информираме, какво ще стане, когато порасне. Също така трябва да имаме предвид, че някои форми имат различен цвят на листата през различните сезони – през пролетта зелени, а през лятото и есента пурпурно червени или жълти.

Заради острите си бодли, не е подходящо за озеленяване на места, където ще играят малки деца.

Отглеждане

Непретенциозен храст, развива се на всякакви почви, подрязване не е необходимо, но ако го правите ще се сгъстят клонките му. Предпочита слънчево изложение. Ще расте добре и на сянка, но сортовете с червени или жълти листа, няма да добият нужната окраска. Най-добре би било да ги засадим през април и май, но няма да е фатално, ако го направим и по-късно през сезона. Добре е да купуваме растения в контейнер, а не на гол корен, защото вероятността от прихващане е много по-голяма.

В медицината

Смята се, че кората, корените и плодовете на някои сортове (Berberis vulgaris) имат лечебни свойства. От тях се приготвят отвари, които помагат при проблеми с черния дроб и жлъчката. При предозиране, обаче може да бъде отровен.

Има един храст, който винаги ме е впечатлявал – с необичайната форма на листата си и с красивите малки червени топчета, които се явяват негови плодове. Има нещо магнетично, привличащо погледа в  странните, широколистни, но в същото време бодливи листенца, с по няколко връхчета, стърчащи във всички посоки. Това растение е Илексът.

Илексът (Ilex) или Остролистният джел е вечно зелен храст, но често достига размерите и формата на дърво (10-12 м). Има и друго популярно име – Самодивски чемшир. Среща се в природата на много места и в Европа, Азия, дори Северна Африка. У нас расте в Южна България – предимно в планините – Родопите, Средна гора, Странджа и Беласица, но като цяло е доста рядко срещано растение. Илексът живее много дълго – до 300 години, но както повече сенколюбиви растения, расте изключително бавно. Листата му  остават целогодишно, те са  тъмно зелени, твърди, лъскави, доста бодливи, но много красиви. Плодовете са малки, наситено червени, месести топчета, които много приятно контрастират на фона на наситената му зеленина.

Отглеждане: Илексът е подчертано сенколюбив, но расте добре и на слънце. Някои от пъстролистните му форми се нуждаят от слънце. Предпочита влажни почви. Издържа на студ, но при -20⁰ може да получи частични измръзвания. Размножава се много трудно – и от семена и от резници. Може би затова Илексът е толкова рядък и ценен вид. Най-добре е да се засаждат малки растения, защото възрастните трудно се вкореняват.

В озеленяването:  По принцип формата на илексът е неправилна. Ако го оставим да расте на воля, образува плътни, пищно разперени храсти, които са красиви сами по себе си. Илексът, обаче понася добре резитба и може да се оформя като дърво, стригани форми или жив плет. За това може да се вписва в различни декоративни групи. Има много различн форми – пирамидални, плачещи или пъстролистни, с  ярко оцветени с жълто, краища на листата.  Така че и като единично растение Илексът е много красив, но за предпочитане са пирамидалните форми. Той е много добро решение, ако се чудим, как да придадем живот на замръзналата ни и оголяла през зимата градина. Отрязани, листата му са трайни. Затова много често окастрените му клонки се използват за коледна украса, венци или красиви кошници и букети, в комбинация с други растения. Може да се намери в  повечето разсадници и градински центрове в България.

Навън е студено. Днес в София е -15°C, в Чирпан подобриха близо 100-годишен температурен рекорд, -24°⁰. Казват, че утре ще бъде още по-студено, а и снегът няма скоро да се стопи. Но това е нормално -  средата на зимата е, все пак. Гледайки през прозореца замръзналите улици и бързащите, увити в палта и шалове хора, ми се струва, че студът никога няма да свърши. И все пак… Коледа мина и колкото и оптимистично, дори малко нахално да звучи, започна да ми се иска поне да видя, поне някакъв малък знак, че все някога ще има пролет.  И преди няколко дни го видях…  в градинката пред една кооперация, група малки бели цветенца, плахо надникнали изпод  снега.

Кокичетата! Първите предвестници  на пролетта! Банално звучи, но не мога да измисля по-точно от това определение. Защото, колкото и непостижимо  да  изглежда на фона на студената зима, те дават началото. Началото на събуждането на природата. Появявайки се, те ни напомнят, че колкото и да вилнее и бушува лютата зима, вече се започна – въпрос на време е пролетта да се наложи. Чакаме я.

Кокичето (Galanthus nivalis) или Снежното Кокиче е ранно пролетно луковично растение. Произходът му е Централна, Южна Европа, Алпите, чак до Кавказ, сиреч тук се чувства у дома си. Всеки знае как изглежда – с тесни, дълги листенца, излизащи направо от земята, без дръжки и с дребни, бели, напомнящи на камбанка цветчета. Има селектирани и по-едри форми с по-големи листа и цветове. Цъфтежът е през януари-февруари, при някои видове до март. Ароматът им е нежен, свеж, ненатрапчив.

В озеленяването: Използва се сравнително рядко, защото толкова рано през зимата, просто няма с кои други цветя да се комбинира. Обикновено озеленителите оставят грижите за кокичетата на нетърпеливите любители-градинари. Засажда се в цветни лехи, заедно с други пролетни цветя, които обаче ще цъфнат по-късно. Тъй като цветето е дребно, за да се вижда в градината, добре е да се засажда на групи от по минимум 5-6 растения.  Кокичето може да се вписва в алпинеуми или скални кътове.

Размножаване: Цветето спокойно се размножава само, чрез самозасяване. Семената се разнасят от насекоми. Образува колонии от по няколко растения. Всяка луковица образува всяка година по две нови. Ако искаме лично да направляваме размножителния процес, можем да ги разпространим, чрез разделяне на луковиците. Това се прави след като прецъфти и листенцата засъхнат. Когато извадим луковиците, трябва да ги съхраним на тъмно, сухо и проветриво място до есента – октомври. Тогава можем да ги засадим на дълбочина 7-8 см. И да не спазим точно изискването за дълбочина, кокичетата сами ще се погрижат за това. От луковичките пускат издънки, които заемат оптималното за растението място в почвата. Ако не ни се чака, можем да го разпространим из градината и по друг начин – като, веднага след края на цъфтежа, изровим по-големите масиви и заедно ги засадим на ново място. Засаждат се на групи, а не като отделни растения.

Отглеждане: Кокичето не иска специални грижи. Стига мястото да е светло (издържа и на полусянка) и хладно (необходими са му минусови температури). Почвата трябва да е влажна и богата – харесва по-тежките, дори глинести почви и не понася песъкливите, отцедливи. Не изисква поливане и торене, това е необходимо, само ако се отглежда в закрити помещения.

Дворът Ви е разположен на наклонен терен и не сте имали друга възможност, освен да терасирате пространството? Градината Ви е разделена на обособени нива, откоси и тераси? Чудите се как да скриете грозна бетонна шахта, която някой е решил да сложи точно пред къщата? Безспорен фаворит при озеленяването на такива терени е Котонеастерът.

Със своя хоризонтален или вертикален растеж котонеастерът е особено подходящ за това – да скрива подпорни стени, тераси или всякакви други несъвършенства, да придава обем  в градината ни. Котонеастерът понася много добре подрязване. От него могат да се оформят прекрасни обемни форми, но не е подходящ за изрязване на строги фигури. Може да се засажда, като част от композиция, заедно с други декоративни растения, като обикновено се разполага най-отпред. Често се използва в алпинеуми и скални кътове. От някои видове може да се оформи дори дърво-бонзай. Котонеастерът расте бързо и покрива големи терени. Придава обем и гледан от далеч може да създаде представата за зелени вълни, преливащи по земята или стелещи се надолу през ръба на подпорната стена. На два пъти през годината котонеастерът е особено атрактивен – първо през май, когато се покрива с гъсти, малки, подобни на сняг цветове (бели или розови на цвят). Вторият път е през есента, когато връзва плодове – малки, червени топчета, които често се запазват през цялата зима. Повечето видове котонеастер са вечно зелени. При някои видове през есента листата почервеняват, а през зимата леко покафеняват, но почти никога не опадат напълно. Листата са интересни – малки (под 1 см), симетрично, двуредно разположени, ситни и лъскави. Всичко това са причини да се използва много широко в озеленяването, както на частни градини, така и в обществените парковете. Стойността  му е не само декоративна, но и практична. С бързо развиващата се коренова система котонеастерът е много подходящ за укрепване на наклонени терени и скатове.  Котонеастерът е непретенциозно растение . Няма почти никакви изисквания за тип почва. Издържа на суша, обича слънчеви терени, но понася и леко засенчване. Студът не го плаши. Наистина при много студени зими връхчетата му могат да измръзнат, но със сигурност ще се възстанови през пролетта. Не на последно място, трябва да отбележим като предимство ниската му цена. Може да се купи от всеки разсадник или градински център за 4-5лв.

Има различни видове – някои са растящи вертикално, достигащи 1-2м. Такива са Наплъстеният котонеастер, Черноплодният котонеастер и Многоцветният котонеастер, който достига до 4 м. височина. Има форми с по-едри листа – 6-8см (Върболистен котонеастер), достигащи размерите на дърво. Има и такива с изключително ситни листенца – 7-8мм (Дребнолистен котонеастер). По-масово се използват в озеленяването почвопокривните,  растящи хоризонтално видове (Хоризонтален котонеастер), но най-популярни са растящите вертикално, но спускащи се надолу, форми (Дамеров котонеастер).

Глобалният лидер в производството на професионална механизация Husqvarna е разработил тиха, мощна и екологична концепция на самоходна косачка за градината на бъдещето. Машината разполага с три независими ножа и може да обхване широчина на косене от 84 до впечатляващите 120 см. Батериите могат да я захранват в продължение на до 2 часа, а вграденият LCD дисплей показва не само тяхното ниво, но и скорост, височина на ножа, широчина на косене и обща информация за тревата. За съжаление от Husqvarna обещават да пуснат нещо подобно на пазара едва след минимум 5 години.

Въпрос: „Кое е най-голямото дърво в света?”
Отговор: „Ами-и-и, тополата!„

Спомням си този въпрос, зададен в едно телевизионно предаване, тип „Къци Вапцаров”, което гледах преди години. Спомням си, че се впечатлих, от верния отговор (естествено оказа се, че това предположение на участника в стил „от Витоша по-високо нема” е грешно). Водещият гордо ни съобщи, че най-гигантското дърво в света, естествено е …. Гигантската секвоя. Години по-късно, когато започнах да се интересувам от растения и от озеленяване, научих за това дърво доста интересни факти.

Секвоядендрон, Гигантска секвоя или Мамонтово дърво – отнася се за едно и също растение. Изключително впечатляващо на вид дърво – не само с височината си – достига до 90 м., с много дебелото си могъщо стебло – с диаметър до 10-12 м., но и с огромната си, симетрична, конусовидна корона. Дървета с такива размери могат да бъдат видени в днешно време в природните паркове в западните части на Северна Америка, която е и неговата родина. В миналото е имало растения високи до 135 м. В България няма чак толкова големи представители, защото се сади сравнително от скоро.

Всичко в това дърво е впечатляващо, размерите, дебелината, но и неговата дълговечност – достига възраст 3000-3500 години, даже дебелината на кората му – при стари растения над половин метър. По тази причина в миналото са използвали името му с политически цели. Учените са му давали различни имена, за да увековечат силните за времето си личности. Наричали са го Уелингтония Гигантеа, на името на прочутия британски пълководец Уелингтън. Наричали са го и Вашингтония Калифорника, на името на първия американски президент Джордж Вашингтон. В някои паркове в САЩ, Калифорния, някои конкретни дървета, имат собствени имена – носят имената на американски президенти и известни личности – дървото на Грант, дървото на Рузвелт, дървото на Шърман и т.н. Във видеоклипа можете да видите именно дървото на Шърман с любопитно сравнение за мащаба спрямо човешки ръст.

В наше време секвоята е широко използвана в озеленяването. В България може лесно да се намери и закупи от декоративните разсадници и някои градински центрове. Заради своите безспорни декоративни качества дървото често се използва като солитер (основно, фоново дърво). В млада възраст короната му е правилна, конусовидна, но в по-зряла губи своята симетричност. Това обаче не бива да ни притеснява, защото от този проблем ни делят няколко стотин години. Трябва обаче да внимаваме, къде я засаждаме в двора си, защото това дърво расте доста бързо, особено в по-млада възраст. За 40-50 години може да достигне 25-30 метра, което може сериозно да наруши баланса в градината ни, да застраши други, по-малки видове и не на шега да застраши къщата ни. Секвоядендрон е сравнително непретенциозен вид. В България се чувства „като у дома си”. Няма претенции за почвите, но предпочита влажни, свежи и дълбоки. Студоустойчива е – издържа до минус 20, минус 30 градуса. При голям студ, обаче могат да се увредят частично по-младите фиданки. Връхчетата им могат да измръзнат, но вероятността след това да се възстановят, е много голяма. Достигнат ли веднъж по-зряла възраст тези дървета стават изключително устойчиви и жизнени. За разлика от повечето иглолистни видове секвоите са устойчиви на силни ветрове и бури. За това допринася дълбоката им коренова система. В САЩ има много дървета, по които има следи, които свидетелстват, че нееднократно са били удряни от мълнии, горели са при пожари. Интересното е, че с времето са се възстановявали напълно. Дървесината им е много здрава, трудно гние, не става за храна на паразити и гъби, което я прави почти вечна.

Могат да са под различна форма – алпинеум, скален кът, скална река или просто съчетание от 2-3 камъка. Има разлика между тях, но най-често им казваме „алпинеум”. И аз ще използвам това сборно наименование.

ДАЛИ?

Алпинеумът  е безспорно красиво нещо. Много ефектен и … модерен.  Много хора смятат, че просто трябва да го имат в двора си. Преди да вземем решение да изградим такъв, първото нещо, което трябва да си изясним, дали градината ни има нужда от този декоративен елемент. Вписва ли се изобщо в общия стил на двора ни. Няма ли да стои изолирано,  самоцелно на фона на другата растителност? В някои случаи един алпинеум или би изглеждал не на място, или пък или, ако го има, трябва да бъде оформен по специфичен начин, със специфични камъни и растения.

КАКЪВ?

Този въпрос е свързан с първия. От стила на градината ни зависи, какъв стил да изберем за алпинеума. Видовете могат да са различни – това зависи от камъните, които изберем, от растенията, височината, формата и разположението им. Ако дворът ни е в по-строго оформен стил с рязко оформени, геометрично подстригани растения, може би най-удачен ще е класическият алпинеум – с  изправени варовикови, издълбани от времето и водата камъни, с оскъдна растителност от предимно алпийски тип, ниско оформени растения, иглолистни, сукуленти.

За пейзажният  стил градина биха отивали камъни с по-обли или естествени форми.  Растенията може да са широколистни, пак ниски, но по-неоформени, в естествен вид. Традиционната българска градина (ако изобщо решим да внесем каменна група в нея) предполага обли, речни камъни, разположени не като типичен алпинеум, а по-скоро, хоризонтално подредени, като акцент в някоя извивка на двора или пътеката. Растенията са по-семпли – цветя, билки, здравец, чемшир и т.н. В ултрамодерната градина добре се вписва комбинация от 2-3 изправени камъка, които да изпъкват на фона на оскъдна, но много рязко оформена  растителност. Ако каменната група е част от декорацията на декоративно езерце или поток, е добре сред растенията да има различни видове декоративни треви и изобщо видове, които мажем да видим в близост до реките и водоемите в природата.

КЪДЕ?

След като сме си изяснили предишната дилема, следващият важен въпрос е къде да разположим алпинеума в градината си? Безспорно мястото трябва да не е на средата на двора, а по-скоро в ъглите или краищата, покрай някоя извивка на алеята. Разположението  трябва и да е такова, че да се вижда добре от мястото, което обитавате най-често – беседка, барбекю, пейка, стълбище, вход на къщата. Може да е съчетан с изкуствено езерце или поточе. Преценете и мястото слънчево ли е или сенчесто. Повечето от най-ефектните видове растения са светлолюбиви видове.

КАК?

Почвата, която ще използваме не трябва да е много песъчлива, защото с времето ще се отмие от дъждовете. Подходящи са по-тлъстите, дори леко глинести почви. Почвата се натрупва под формата на хълмче, като е добре формата му да не е правилна – може са е леко извита, като бъбрек или изтъняваща в единия край, като сълза. Височината  зависи от вида на алпинеума – по принцип най-често е между 40 и 60 см, но ако ще оформяме каменната група до стълбище или стена, височината може и да е доста по-висока. Имайте предвид, че почвата ще слегне с 15-20 %, затова е добре да я трамбовате или поне отъпчете при нанасянето на всеки слой от 10 см. Ако възвишението е допряно до сграда или ограда е добре, преди да насипем почвата, да сложим изолация.

Има различни видове камъни . Много популярни са варовиковите камъни, естествено деформирани и издълбани от времето и водата, набраздени от улеи, изпъстрени от петна естествен мъх. Можем да си ги купим от някои градински центрове, но по-евтини са по складовете за каменни настилки и облицовки. Неудобното е, че този тип складове са най-често в покрайнините на градовете. За един малък алпинеум не трябват минимум 6-9 камъка. 2-3 трябва да са по-големи. Хубаво е да са различни – 1-2 по-тесни, високи и извити, 1-2 по-плоски, трябва да има и 1-2 тумбести. Добре е размерите им да са различни. Най-често цените им зависят от конкретния камък, като варират от 2-3 лв. за по-малките и обикновените до 10-12 лв. за по-извити и деформирани. Колкото по-неестествена форма има камъкът, толкова е по-скъп.  Разположението на камъните: Това е творческа работа – отделете повечко време, мислете, сложете 2-3, погледнете от далеч, ако се наложи ги разместете, не бързайте. Във високата част е добре да имате 1-2 изправени вертикално с по-продълговата форма, в по-ниските части по-плоските или тумбести камъни. Хубаво е близо до големия камък да има малък, който да се различава по форма. В някои случаи могат да се застъпват едни други. Винаги се старайте по-ефектната страна на камъка (тази с повечето дупки, неравности, мъхове и лишеи) да е видимата страна.  Ако камъните, особено вертикално разположените, трудно стоят в желаната от Вас форма, можете да ги укрепите в основата с малко бетон, който после да прикриете с почва. След първата зима, поради слягането на почвата, някои камъни може и да се поразместят или килната на една страна. Просто ги изправете и укрепете. Следващите години, още повече, след като растенията ги стегнат с корените си, ще са доста по-стабилни.

Облите речни камъни изглеждат по-естествено в градината. Доста по-евтини са, а понякога можем и сами да си ги намерим и съберем от близката река. Правилата за подреждането им са общо-взето същите – голям до малък. При тези камъни можем да си играем и с цветовете – те са с различен оттенък, в зависимост от състава им.

Има и камъни, изкуствено оцветени и оформени – кръгли, квадратни, ярко бели, сини, зелени, наситено черни. Те са подходящи за ултрамодерните градини.

Растенията, които ще използваме, зависят от общия стил на градината ни, а от там – от стила на алпинеума ни. Общото правило е да изберем растения, които не достигат големи размери, които се развиват хоризонтално, почвопокривно. Трябва да имаме едно, сравнително по-високо, което да играе ролята на солитер, като мястото му е във високите части. По-принцип при класическия алпинеум разположението на растенията трябва да наподобява на това в природата – в планините. В ниското широколистни, по-отгоре иглолистни, най-отгоре – треви и сукуленти. Някои по-малки растения могат да се засадят в дупките на камъните. Разполагаме така растенията, така че да не закриват напълно най-красивите части от камъните.

Грижи. Не очаквайте, че с това усилие работата Ви по алпинеума свършва. Особено през първата година след изграждането ме по него тръгват плевели. След като се прихванат някои от растенията започват бързо да нарастват. Трябва редовно плевене и подстригване, за да не заприлича красивото нещо в двора ни на истинска джунгла. Да не забравяме и торенето. Когато ползват една и съща почва, през годините тя се изхабява и трябва да я торим редовно, за да не почнат растенията постепенно да линеят.